Научих в България какво е „тъмно жълто“ и „почти червено“ на светофар

Институтът за пътна безопасност бе учреден в края на 2017 г. с цел да обедини усилията на специалисти от различни области, за да се подпомогнат министерства, агенции и други държавни институции, които имат отношение към войната по пътищата. На 24 февруари неправителствената организация и Софийският университет „Св. Климент Охридски“ организират обществено обсъждане на идеен проект на нов Закон за движение по пътищата.

За 2016 година България бе на първо място в Европейския съюз с над 100 загинали на един милион от населението. На последно място бе Швеция с 27 жертви, почти 4 пъти по-малко от Българи и 2 пъти по-малко от средната стойност за ЕС, която е 50 убити на 1 милион жители. По този повод разговаряме с Йоран Свенсон, който е швед, но живее в България и е член на Управителния съвет на Института за пътна безопасност. Разговаряме на български. Важно е да разберем гледната му точка не само като специалист по логистика и спедиция, а и като на шофьор, който е изминал хиляди километри и по българските, и по шведските пътища.

- Г-н Свенсон, защо се включихте в създаването на Института по пътна безопасност?

- Познавам се от години с председателя Руслан Вуцов и за мен беше чест, когато той ме попита дали искам да участвам в тази организация, която иска да намали катастрофите по пътищата на България. Живея тук постоянно от 1994 г. и не само аз, а и цялото мое семейство сме участници в движението и като водачи, и като пътници, и като пешеходци. Това е част нашето ежедневие. За съжаление, всеки в България има някой близък или познат, който е пострадал то катастрофа. Затова поисках да участвам, защото смятам, че с моите действия и опит ще помогна с нещо добро. Но нека кажа – един човек не може да направи всичко. Ние сме група хора, експерти от различни области, които приемат целта на Института - да се намалят убитите и ранените по пътищата.

- Вие сте от Швеция – страната с най-малко жертви в ЕС, а живеете в България, която е с най-много загинали. Имате ли обяснение защо е така?

- На първо място - всичко в Швеция е по-спокойно. Ако там аз се наредя и чакам на един светофар, никой няма да се опита да ме предреди. В България трябва да внимавам, защото някой смята, че има право да ми мине отдясно, да излезе по-напред и да мине първи на светофара. В Швеция има едно уважение към правилата и човек мисли - това са правилата, а не дали може да мине без ред и да ги наруши. Тук този манталитет е по-скоро изключение, отколкото практика. Но катастрофите стават не само заради шофьорите. Има и друг фактор. Държавата, която трябва да прави правилата и да следи да има санкции, ако те не се спазват. Защото по принцип ние сме еднакви – между шведите и българите няма никаква разлика как принципно виждаме движението по пътищата. Но в Швеция има една работеща система, по която със сигурност ще бъдеш наказан, ако нарушаваш. И затова не го правиш. Ти знаеш, ти си информиран какво се случва, Бог да пази, ако има катастрофа, или ако се нарушат правилата – какви са последиците, колко е санкцията... В България има някаква гъвкавост в отрицателен смисъл на тази дума. Знаем само, че нарушението може да доведе до лош резултат, до вреди и до глоби, но оттам нататък човек си казва, че все някак си ще се измъкне и ще се оправи.

- Преодолими ли са подобни разлики?

- Нека да кажа – има промяна и подобрение в България. Когато дойдох в София, никой не спираше на пешеходни пътеки. Сега всеки спира. В онези години никой не носеше колан. Първото ми впечатление беше, когато се качих в такси. Започнах да търся колана, той се оказа завързан отзад на седалката и за не можех да го ползвам. А коментарът на таксиджията беше: „Не се бой, аз съм добър шофьор, няма да катастрофираме“. В момента и шофьорите, и пасажерите слагат колани. Има промяна и има нужда от още промяна. Но тук емоциите по пътищата са много. Примерно – клаксона на колата, ако го натиснеше или го чуеш в Швеция, значи наистина има опасност, докато тук клаксонът се използва да покаже личната емоция на шофьора. Друго, което съм забелязал в България е, че никой не иска да спре и да изчака още една смяна на светофарите. Тук се и научих какво е да се влезе в кръстовище на „тъмно жълто“ или на „почти червено“. Значи той има важна работа, не може да чака 40-45 секунди на светофара. И същия този човек закъснява за работа в офиса с 10 минути и вика на шефа си: „Е голяма работа, 10 минути са нищо“. Швеция също не винаги е била на последно място по жертви в Европа, но там промяната настъпи след 1997 г. и сега получаваме резултатите.

- В какво се състои тази промяна?

- Швеция е страна с територия 4 пъти по-голяма от тази на България и с население от 10 млн. души. Промяната в безопасността на движението започна преди 20 години, когато парламентът прие програмата „Вижън Нула“ – „Визия нула“. Целта й бе да има нула тежко ранени и нула убити при катастрофи за една година. Това е цел и ние не казваме, че сме се провалили, ако сме имали жертви през дадена година. Ето с няколко изречения какво е „Визия нула“: Шофьорите, пешеходците, тези които участват в движението, правят грешки. Ние сме хора, не сме перфектни. Идеята е, когато правим една грешка, това да не води до ранени или убити.“ И какво правим на практика – трябва да разделим максимално тези, които участват в движението, защото те нали грешат. И да не е както в България - колите да са паркирани по тротоарите, а хората ходят по платното на улиците. Трябва да разделим автомобили от пешеходци, както и самите автомобилни потоци, които се движат един срещу друг. Имаме в Швеция много километри обикновени двупосочни пътища, отделно от магистралите. Там ставаха най-много тежки катастрофи, защото колите се изпреварват, навлизат насреща и т.н. Тези пътища бяха направени с три ленти. И караш зад един камион 5 км в една лента, но знаеш, че в следващите 5 км си в две ленти и спокойно ще го изпревариш. По целия път е опънато едно еластично метално въже, не мантинела, защото е много по-скъпа, а гъвкаво физическо препятствие на височина около 1 метър над земята на меки колчета, което не позволява на автомобила да премине в насрещното движение. Не се блъскаш в него, а като го опреш, то е еластично и те връща в пътя, без да деформира колата. Това беше направено, за да се избягват челните катастрофи и то без да се строят нови по-широки пътища или магистрали.

Друг пример – камерите за скорост. В Швеция те са 1500 и са сложени на такива места, на които се знае, че са опасни, защото там стават много катастрофи. Преди камерите има ясни, видими, светещи табели, 2-3 една след друга, показано е за какво разстояние засича радарът – примерно в една отсечка от 500 м до 2 км и т.н. На някои места има и табла, които ти показват твоята скорост, да си я видиш и да си я намалиш.

- Точно обратното е в България. Нали знаете, че у нас миналата година махнаха знака преди камерите, защото предупреждавал шофьорите и те намалявали?

- Знам. Но в Швеция ние искаме нито един да не бъде хванат. За нас успехът е пълен, когато камерата работи и няма нито един заснет нарушител. Камерата е сложена с цел всички да минат по този път живи и здрави, а не да ги глобим, че карат с превишена скорост. За нас в Швеция е много, много важно шофьорите да разбират защо правим едно нещо и да са убедени, че така трябва да пратя и те. Ако държавата само казва: „Така трябва“, а човекът не разбира защо, той просто не го спазва. Например – казват ти, че трябва да се слага коланът на задната седалка. Но и трябва да ти обяснят, че ако при скорост от 50 км/ч зад теб има човек, който тежи 75 кг и е без колан, при катастрофа ти ще получиш удар в гърба от порядъка на 3 тона. Много естествено е, ако знае това човекът отпред, преди и да потегли автомобилът, той ще каже на човека отзад: „Сложи си колана“.

Шофьорът трябва да знае защо държавата слага камерите и то е – за да му спасяват живота. Затова има една кампания в Швеция, при която камерите не се наричат „Спийд камери“ , те са кръстени „Лайф Сейвър” - Животоспасители“. И кампанията е всеки да знае – ако не беше тази камера, на този път щеше да има 7 убити, или 10 убити. Казват: „Сложихме тази камера и миналата година и имахме 1 убит, а искаме през тази година да няма нито един. Затова, моля, карайте колкото е ограничението“. Никой там не говори за глоби и че ще ти вземе книжката. В Швеция ние искаме глобите от една камера за една година да са нула – тогава сме постигнали целта, заради която тя е монтирана на това опасно и рисковано място.

- Вие самият глобяван ли сте в Швеция или в България?

- В Швеция на млади години, да – през 1987 г. Карах мотор с превишена скорост, не е имало снимка, а ме засякоха полицаи от кола, спряха и ме глобиха. Не се плащаше на място, получих си глобата по-късно и си я платих. В България също имам глоба веднъж с фиш заради минаване през непрекъсната линия. И нея съм я платил, разбира се. По принцип глобите в Швеция се събират и принудително, но за щастие, не ми се е налагало да знам как става това. Чувал съм само, че по снимките от камерите може да не се плати, само ако не си вижда ясно номера или автомобила, по някаква техническа причина. Но там голямата част от хората казват: „Аз съм виновен, правилно е да съм наказан и да си понеса наказанието“ и затова отиват да си ги плащат.

- Как се взема книжка в Швеция?

- По-различно е от България. Първо човек започва да кара, когато го тренират. В момента е разрешено да те тренира човек, който е над 24 години и има книжка минимум 5 години без прекъсване. Когато бях момче, можех да започна на 17 години и 9 месеца и мен ме обучаваше баща ми. Качваме се на нашата кола, слагаме отзад знак, че в момента с този автомобил се извършва обучение и си караме по всички видове пътища. Това не е като в България, когато видят на колата с „У“ да му викат убиец и да го заобикалят отгоре, отдолу, отляво и отдясно. Този знак е много важен за онези отзад и щом го видят, те трябва да са толерантни, да дават път, да влязат в ситуацията на този млад човек, който кара, защото нали и те са се обучавали така преди 10-20 години. Няма инструктор, а този, който те обучава, държи само ръчната спирачка. Взех моята книжка, когато бях на вършил 18 години и 4-5 дена. Тоест – учиш се да караш около 3 месеца, през това време ходиш на теория и държиш теоретичен изпит. После вземаш 5-6 урока, платени в школа, точно преди деня на практическия тест. На 20 години се явих и взех другите категории - за ТИР, автобус и мотор, оттогава имам всичките възможни категории. Другото нещо, много по-различно от България е, че заради климата в Швеция е задължително преди изпита се прави едно упражнение – каране върху лед. Ако нямаш документ от тази фирма, която предлага такъв полигон, не може да се явиш на изпита. Кара се там и през лятото, когато на асфалта слагат нещо като фолио, което дава същия ефект , все едно, че е заледено. Значи ти караш и вдигаш 50 км/ч после правиш един завой между пластмасови колчета и колата почва да поднася и ти трябва да решиш на коя страна да извиеш волана, колко да намалиш и т.н. На полигона те пускат също и само в една седалка, вързан с колан с 8-10 км/ч, която изведнъж спира, за да можеш да почувстваш какви сили действат, къде коланът те стяга за кръста или за рамото. Това също се прави като част от задължението на държавата да има влияние върху мисленето на хората, да им обяснява на практика защо е измислено това или онова правило. Трябва да ти влезе в главата и да знаеш наизуст – при 90 км/ч изминаваш 25 метра за 1 секунда. Само да реагираш и да преместиш крака от газта на спирачката и вече си минал тези 25 метра и ти трябват още 25, докато спираш.

- Има ли в Швеция повдигнати пешеходни пътеки?

- Почти не, но основно се гледа, където е пешеходна пътека, да се монтира светофар с копче. Задължително е да е осветено, да има големи табели, знаци, да се виждат отдалече. В Швеция пред всяко училище трябва да се кара с 30 км/ч и има много светофари, откъдето да се минава. В страната има дни, в които слънцето изгрява в 9 ч сутринта и залязва в 15 ч следобед и през другото време е тъмно. Затова се слагат светещи знаци и най-различни светоотразителни елементи в табелите, боите, маркировката, дрехи, обувки и т.н.

- Според вас в България може ли да има програма „Визия Нула“?

- Доколкото знам, много държави и отделни градове се интересуват от шведската „Визия нула“ и прилагат различни елементи от нея. И в България може да се ползва шведско ноу хау, за което има доказани резултати. Но също е много важно да има диалог между правителството, неправителствените организации като нашия Институт за пътна безопасност, както и с медиите и обикновените граждани. Ние всички сме на една и съща страна и имаме общ враг. Противникът ни са катастрофите. Ние искаме държавата да взема правилни решения и сме готови да й помагаме, защото при нас членуват експерти от различни области. Да видим статистиката за България от 1 януари до 2 февруари 2018 г., получена от Дирекция на полицията по искане на нашия Институт. За един месец имаме 476 тежки катастрофи, със 145 повече от същия период на 2017 г. Загиналите са 42-ма, с 14 повече, а ранените са 591, с около 200 повече от м.г. Следователно - вместо да намаляват, катастрофите и жертвите тук се увеличават. Затова Институтът организира серия от дискусии, на които да питаме, да предлагаме и да правим нещо днес, за да се промени този знак плюс в знак в минус. Така, че през 2018 г. да имаме по-малко убити, отколкото през 2017 г. Преди „Визия нула“ нека да започнем с „Визия минус“.

По линия на Българо-скандинавската търговска камера преди 10 години организирахме еднодневен семинар с презентация на „Визия нула“ с участието на фирми от Швеция и Норвегия, които изработват продукция, свързана с безопасността по пътищата - всичко, от детски столчета до мантинели, ограждения и т.н. Имаше интерес, дойдоха хора от КАТ и други институции. Аз запомних едно изследване, правено по „Визия нула“, което се представи там. Показаха на екрана един тъмен път и с надпис: „Това е път, на който през годината са загинали 50 души“. Добавиха маркировка и броят на загиналите стана с 3-ма по-малко. Монтираха колчета с осветление, статистиката намаля с още. Сложиха разделителна ограда между потоците – жертвите спаднаха с 10 и т.н. И виждаш колко много хора оцеляват само от обезопасяването на един конкретен път. Което не струва кой знае колко много пари, срещу които спасяваш човешки живот, който е безценен.

Нашият гост

Йоран Свенсон е президент на Българо-Скандинавската търговска камара, почетен консул на Кралство Швеция и ръководител на мисията в София от 2011 г. до 2017 г . Живее в България от 1994 г. и е работил с години в сферата на международната спедиция и логистиката, а сега като консултант. Женен е за българка и има едно дете. Учредител и член на Управителния съвет на Института за пътна безопасност.