Ден преди провеждането на петата годишна конференция „Дни на психоанализата в болнична среда“, която ще се проведе на 18 и 19 ноември 2023 г. в София, и почти месец от откриването на Национален център по психосоматика, който е съорганизатор на конференцията, се срещаме с директора на центъра - д-р Велислава Донкина-Кръстев, за да си поговорим открито за мостовете и противоречията, през призмата на психоанализата в болнична среда, за трудностите и добрите практики в сферата, и пътят напред.

Д-р Велислава Донкина - Кръстев е клиничен психолог и доктор по психология към БАН, кандидат по психоанализа към Чикагски психоаналитичен институт и член на Американската психоаналитична асоциация.

Работи активно в областта на развитието и организирането на немедицинската грижа в болнична среда в България. Сертифициран водещ на Балинтови групи. Преподава психосоматика в НБУ и в СУ „Св. Климент Охридски“. Директор на Национален център по Психосоматика.

- Д-р Донкина, как се градят мостове в ситуации на глобални кризи и ясно изразени противоречия?
- Живеем в динамично време, случват се събития, които понякога променят изключително бързо живота ни. Не винаги в подобни ситуации е възможно да удържим самите нас или да се намери достатъчно силна външна опора.

И точно поради тази причина, тазгодишното, пето по ред, издание на конференцията „Дни на психоанализата в болнична среда“ е под мотото „Мостове и противоречия“. В два поредни дни, ще си говорим, обменяме опит и споделяме мнение, с колеги психолози, психотерапевти, лекари, учени, преподаватели и приятели на психосоматиката за предизвикателствата, пред които сме изправени като професионалисти, и в личен план, във времена на глобални сблъсъци и конфликти и начините да се справим с тях. Силно вярваме, че предоставяйки едно пространство за дискусии е възможният път към заедност и стъпка напред в правилната посока.

Сещам се за думите на Божидар Янев - инженер-изследовател, отговарящ за инспекцията на мостовете в Ню Йорк, който в своята книга казва, че „мостовете са мисли, реализирани в пространството, както мислите са мостове в съзнанието“. Затова смятам, че държейки се в реалността и отчитайки необходимостите, не само на настоящето, но и на бъдещето, може да се създаде още по-устойчива среда - друго измерение на мисловните процеси и стремеж за преодоляване на ограниченията.

- Вие и Вашият екип сте основоположници на психологичните центрове в болница. Началото или след това е трудният период?
- Откритото през 2019 г. Звено за психологична и немедицинска грижа в Специализираната болница за лечение на хематологични заболявания в София е първият психоаналитичен сектор в сферата. Началото беше трудно и несигурно, но във времето много систематично изградихме добре работеща структура, от достатъчен брой колеги, всеки със своя област на консултиране - за пациентите и техните близки, за медицинските екипи, за подбора на кадри. Успяхме да създадем и Стандарт за работа в онко и хематологични клиники. Впоследствие, а и до днес, тези добри практики се репликират доста успешно. За нас не е важно да изтъкнем, че сме първите, а че успяхме да проправим един път, по който да е значително по-лесно за следващите. Един прекрасен пример за това е предстоящото откриване на Център за психологична помощ в УМБАЛ „Лозенец“, в началото на месец декември.

- Как ще обясните на обикновения човек, каква е разликата между консултациите в традиционния кабинет и в болница?
- Ако се опрем на езика на психоанализата, разликата е в рамката (място, времетраене), защото в болнична среда условията са определящи за провеждането на консултацията. Случва се да сме близо до операционната маса или в реанимация, в боксовете за трансплантирани, при кувьозите и това налага да сме гъвкави. Професионализмът, с който се посрещат нуждите на пациентите и на двете места обаче, е водещ.

- Лесно ли се намират кадри за тази специфична работа?
- Няма еднозначен отговор. Преподавайки в два от най-големите университети в България, срещам все по - заинтересовани млади колеги. Много са проактивни и любопитни за знания. Срещаме пациентите често в дестабилизиращ за тях момент, със силни преживявания и страдания и това изисква специфичен подход и грижа. Не случайно важно изискване за психотерапевтична квалификация е личната терапия. Това структурира и позволява да си свършим работата професионално. В Националния център по психосоматика имаме департамент, който се занимава със стажантски и обучителни програми. Да подготвяме младите колеги е не просто важен приоритет, а необходимост, произтичаща от все по - развиващата се практика за психологична грижа в медицински структури.

- Как са подкрепени усилията Ви?
- Преди всичко искам да подчертая, че сме фокусирани да осъществим институционално сътрудничество и сътрудничество на нивото на професионалните групи.

Разбира се, за да се случат психологичните центрове в болниците е необходимо осъзнаване от страна на ръководствата, а и самите пациенти, че психологичната грижа е равностойна на другите грижи в процеса на лечение. До момента успяваме да намерим общ език и да имаме структури, които по нищо не отстъпват на подобни в Европа.

Партнираме успешно в различни проекти с редица пациентски организации. Националният център по психосоматика приема насочвания за пациенти от цялата страна в различен стадий на боледуването.

Не на последно място, имаме подкрепа и от Асоциацията на психолозите и психотерапевтите, работещи в медицински структури. Не случайно обединяваме силите и ресурсите си в общи инициативи, каквато е петата годишна конференция „Дни на психоанализата в болнична среда“, за която вече споделих. Само обединени можем да вървим напред и да очакваме резултати.

- И говорейки за резултати, Д-р Донкина, успяха ли българските психолози да преборят стигмата „не съм луд, че да ходя на психолог“?
- Ще се съглася, че имаше подобни тенденции назад във времето. Смятам обаче, че все по-рядко има такива реакции. Ще припомня, че психолог, психотерапевт и психиатър нямат знак на равенство помежду им и са съвсем различни в образованието, квалификацията и начина на работа. Все повече е застъпена психологичната грижа в различни сфери на живота - в детските градини и училищата, в медицински структури, в бизнес организациите и др. Смело твърдя, че психологичната грижа все по-кохерентно се вписва в това, човек да не бъде сам в страданието си.

Мая Игнатова, гл. секретар на АППМС*: Очакваме постигане на консенсус за реформи и интегрирани политики

Много силно вярваме в ролята и мястото на съсловните организации. Да припомня, че в България този вид организации имат дългогодишна история, например Лекарският съюз е втората професионална организация на лекарите в света, след английската. Следваме тази традиция, виждайки в годините утвърждаването на нуждата не само от подкрепа на интересите на съсловието, а и за да се реализира завършен модел на предоставяне на немедицинска грижа. Затова и подготвяме проекти за законодателни промени относно регламентация на професията, стандарти за добра практика, квалификация на кадрите. С допълнения в Закона за здравето, промени в подзаконови нормативни актове ще се постигне яснота относно изискванията към специалистите, ще е превенция към недобрите професионални практики и същевременно ще се конституира и коректив. Очакваме ако в законодателната програма на настоящето Народното събрание не дойде ред на закона за психотерапията, то поне да се инициира широк дебат по темата и да се търсят подходи за преодоляване на противоречията, които предложените до момента проекти, провокираха.

От изключителна важност е съществуващите пропуски максимално бързо да се преодолеят. В крайна сметка водещият приоритет е грижата за пациента и силно се надявам, че това е тема, около която лесно можем да постигнем съгласие за реформи и интегрирани политики без оглед на партийни и властови пристрастия.

*АППМС - Асоциация на психолозите и психотерапевтите, работещи в медицински структури