Проф. Минко Балкански пред в. „Труд“: Аз не съм богат човек. Аз съм добър човек

Проф. Минко Балкански пред в. „Труд“: Аз не съм богат човек. Аз съм добър човек

Професор Минко Балкански крачи възбудено из хотелската си стая с прозорци, гледащи към Народното събрание, като размахва една книжка. „България има нужда от възпитание на всички - от родителите до децата! Вижте тази книжка, която разказва за дейността на фондация „Миню Балкански“, кръстена на моя баща. Разказва се за създадения от нас Национален институт по образованието в родното ми село Оряховица. На кого ли не я пратих във важните български институции, и никой не я е отворил или поне да ми пише, че я е получил! Акълът ми не го побира!...“...

- Професор Балкански, летните школи във вашия учебен център в старозагорското село Оряховица вървят с голям успех. Как го постигате?

- Знаете ли, че тази година се записаха повече от 500 деца? От България и от целия свят. Българи, които живеят в други страни, пращат децата си при бабите, бабите ги пращат на училище при нас. Има школи по комбинаторна, забавна и криптоматематика, теоретична и забавна физика, астрономия, френски и английски език, по музикална култура и изкуства... В тези школи ние ние не просто учим децата, ние създаваме дух, желание за знание, помагаме на децата да намерят своето място и път в живота.

- Има и школа по криптоматематика, особено актуална в последните дни... На какво ги учите там?

- За да имате банкова карта, трябва да бъде запазена, шифрована, криптирана. Утре войната няма да бъде с танкове, ще е кибервойна и ще ни е нужна киберотбрана. Затова искаме младите българи да започнат да се учат на това. В тези школи преподават доброволци - специалисти от България и света.

- По своя воля?...

- Това е цялата ни идеология. Да дадеш е най-голямото щастие! Човек е щастлив, когато даде. Това в България трябва да се разбере. Гледам тука - най-луксозните коли. Имаме фондация „Миню Балкански“. От 27 години няма нито едно дарение от България във фондацията. А фондация означава място, където хората дават, за да може да се реализира някакво добро.

- Тук фондация е мръсна дума, едва ли не...

- Тук много хора смятат, че фондацията е банка! Всеки ме врънка за пари. Ама чакайте, не може така. За 27 години в България се намери един единствен човек, една учителка, която извади 1000 лева. Хората не искат да чуят за нашата просветителска дейност. Аз срещам хора изключително дейни. Познавам една майка, голям човек е тук в София, а детето u най-дивото. Казвам: „Ама чакайте, къде е възпитанието? Какво правиш с детето си?“, а тя: „Нямам време“. Викам, защо са ти другите хора? Първо създай детето си, възпитай го като човек. Разбирането на обич в България е да го галиш и да му даваш. Обичта на баща ми знаете ли каква беше? Когато бях на 6 години, ме прати в града при една дама, която да се грижи за мен и да ме образова и възпитава. Аз също пратих моите деца да учат по света и станаха големи хора.

- Кога започна историята с вашия образователен проект?

- За първи път дойдох тук на 16 юни 1992 г. Тогава Симеон Ангелов (посланик на България във Франция - б.а.) цял час ме кандърдисва. Защото бях лишен от граждански права, бях обявен за невъзврашенец и дезертьор, не бях карал военна служба. И идва Ангелов с един паспорт и билет. Излъгах се, дойдох. И какво гледам тук - всички вдигат ръце и вместо да ми говорят, да ме питат, да се интересуват за това, което им казвам, всички въпроси опираха до едно - „Какво можеш да направиш за мен?“. Викам, това е общество от просяци. Те не знаят къде им е пътят. Един просяк, като го видя, казвам: „Отивай да работиш. Ако не намериш работа, аз ще ти дам“. Като пристигнах тук, отидох в училище „Ламартин“, където децата учат френски. Разправях на децата за образованието във Франция, какви конкурси има, попитах ги: „Искате ли да играем на Conkurs Generale?“ Всички вдигат ръце, искат. И това ме грабна. Започнахме един конкурс и стана много сериозно. Двама или трима от победителите, най-добрите, ги вземаме във Франция на наша пълна издръжка до докторантурата им. В най-добрите училища на Франция. Всеки ден всеки от тях пише своята биография. Те стават професори, научни сътрудници, бизнесмени. Това са български таланти, на които се отваря път. Има чудесни млади хора.

- Впечатляващ беше начинът, по който говореха за вас тези млади ваши питомци в документалния филм на Марио Марков и Панчо Цанков „Да надскочиш съдбата“...

- Като ми кажат „Какво им се радваш толкова“, викам: „Аз съм учител. За мен целта е да издигна едно дете по-високо от мен, да го гледам отдолу нагоре, не обратно. И аз се радвам на всички тия млади хора, които са постигнали повече от мен. Те са на по-високо ниво, с по-хубави научни работи, с по-хубави титли. И това ме радва.

- Поръчали сте на учителя Тео да събере 100 млади български учители, които да обучавате?

- Директорът на най-хубавото училище във Франция беше тук. Там имахме мрежа от 130 училища. Кани директорите, учителите в един голям театър, пълно беше с народ. Говорихме и когато дадохме думата на учителите... Еййй, какво ли не казаха за техния министър! Казах си, че тоя човек трябва да потъне в земята от срам. Учителите поискаха да си кажат болката. В България образованието е една диктатура. Учителят няма инициатива.

- Важното е това, което се случва в Оряховица всяко лято във вашите школи.

- Има 500 записани деца! Какво значи това? Този учебен център е разположен в един голям квадрат на 4 улици. В тези сгради се учи и се живее. Но като влезеш там, си оставяш телефона на входа. Няма пушене, телевизия, вестници. Ако си на френско училище, всички говорят на френски. Ако си на английско училище - на английски. Децата имат часове с най-добрите преподаватели.

- И те отиват там като доброволци?

- Срещам една дама, иска да дойде да се занимава с децата в междучасието, да им организира игри. Има и такива хора. Това е едно много специално общество. Има и хубав парк... Красотата, добротата и дисциплината. Например едно дете не може да отсъства от един час. Ако отсъства - взема си куфарчето и - при баща си. Там не може да влезе родител и да ни казва какво ще правим.

- Точно както са най-качествените университети в света, които са изолирани от светската суета, някъде в малки градчета...

- Това село Оряховица не съществуваше, когато отидохме. Сега трета кръчма се отвори. Защото родителите идват да си оставят децата, после идват да оставят нещо. Създава се живот. Между тези 4 улици в Оряховица се случва едно друго нещо. Все едно там не е България.

- Вие сте създали условия за един колеж там?

- Но какво остава? Практическите упражнения са там. Летните училища са идеални, най-хубавите. Но защо учителите не дойдат? Те са поканени. Отговорът им е: „Ама то е цяла една седмица от моята ваканция. Аз отивам на море, не мога да отида на лятното училище“. Това е...

- По ваш адрес коментарите са: „Има пари човекът - прави големи неща“.

- Направил съм го не защото имам пари, а имам желание!

- Колко лични средства сте вложили в целия образователен проект?

- Въпросът е колко българи са направили дарение в тази фондация? Една учителка. Ето, това е въпросът за мен. Не желая да говоря за пари. Не е важно. Важното е дали дадохме дух в България за дарения. Къде са потомците и последователите на братята Евлоги и Христо Георгиеви, с чиито дарения е изграден Софийският университет? Отидете в който и да е град в България, забележителната сграда в него е в резултат на дарение от някое българско семейство. Къде са тия хора? Защо комунизмът уби този дух? Българинът е бил дарител.

- През Възраждането как са пращали будни момчета да учат в Европа...

- Те са учили в Европа, правили са бизнес и пари, ама не са ги харчили в бордей и за луксозни коли. Те са ги пращали да построят читалището, училището, общината. Френската пенсия ми позволява да живея сносно в Париж, но това не ми позволява да дарявам. Всичко в България е построено с дарения от фондация „Миню Балкански“, която се ръководи от сина ми Ален Балкански.

- Във филма „Да надскочиш себе си“ има силен момент: когато се връщате в България, събирате хората си и им предлагате да направите фондация.

- На Коледа се събрахме цялото семейство. Казвам им, че можем сега да откупим дюкяна и къщата на баща ми и да направим един културен център. Като свърших, след последната ми дума всички скочиха и казаха: „Ще направим културен център, ще направим и това, и това“... И синът ми Ален взе един лист, аз го пазя още. На него написа колко ще ни трябва за откупуване на сградата, колко за разноски, колко за строителство, колко годишно ще трябват. От там нататък не съм поискал никога да знам, нито да се докосвам до средствата. Синът ми праща парите от дарения и дойде да види как вървят нещата по ремонта. Но дори и не ме е запитал какво точно правя.

- Тоест, той е поел щафетата изцяло?

- Да, той осигурява финансирането чрез фондацията. Но защо пишат по вестниците „Балкански е най-богатият българин във Франция“? Това е такава идиотщина!

- Аз съм чула друго, по-хубаво нещо - че сте най-големият дарител в областта на образованието.

- Това са недоразбирания. Преди известно време изнасям академична реч пред български студенти и така ги предизвиках, че те ръкопляскат, викат, като че ли съм някаква филмова звезда. (Смее се) Но е обидно, когато искат да изкарат чрез мен сензация. Аз не съм богат човек, аз съм добър човек. Аз съм много богат, но по сърце и с главата си. Давам всичко, което зная, искам другите да го приемат, да го знаят. Но парите... Това не е важното. Знаете ли, че през целия си живот никога не съм знаел каква ще ми е заплатата?

- Има нещо още по-неприятно. То е, че българите се оправдават с липса на пари да не правят нищо.

- Това е най-голямата глупост. В България има страшно много пари, за всичко! Гледайте колите, които карат някои хора, така че да не ми се оправдават с липса на пари. Като искаш да направиш нещо, направи го, ще намериш пари! Те сами ще дойдат. Само че да е хубаво нещо. В Оряховица всички сгради са дарение на хубавия общински съвет. Общинарите по всички други въпроси се карат помежду си, щото са от всички партии. Но що се отнася за образованието, са единодушни.

- Изглеждате прекрасно на 92 години. Хората в България биха попитали защо професор Балкански не си гледа здравето и спокойствието в Париж, а тича в село Оряховица да прави училище, да обучава българчета?

- Или пък да отиде някъде на курорт (Смее се). Аз не знам какво е ваканция. Аз цяла година съм на ваканция.

- На курорт не ходите ли, на море?

- Никога не съм ходил. Аз не сядам да се пека на слънцето, аз тичам и живея здравословно. В моята къща, долу в избата съм направил спортен салон и всеки ден правя един час гимнастика. На човека, който се занимава с мен, викам, това не мога, онова не мога. А той: „Не, ще го направиш!“.

- Каква е мотивацията ви да отдавате толкова много време, нерви и средства за образованието тук?

- Да срещам хубави хора. И трябва да се знае, че бъдещето на всяко общество е образованието. Това е. Прави му фабрики, сгради, каквото и да е, но ако нямаш инженери, професори, учени, нищо не правиш. Истинският политик съм аз. Мисля с 50 години напред.

- Скоро си говорехме с един политик, че голямата политика не е тази, която се прави в Народното събрание, а е социалната - да променяш човешки съдби. Както правите вие с образованието.

- Това е политиката - преди всичко образованието. Още като се роди детето и проговори, то започва с въпроси и трябва да знаеш да му отговориш. Присъствието на родителите в семейството с децата е от голямо значение. Сега какво става? Хората са заети по цял ден, говорят си между тях си и стават роботи. Нямат време да говорят на децата си, децата нямат време да си говорят помежду си, нямат време да си играят. Децата не си играят заедно, те си играят сами на телефона или... Това е голямо зло. Ще има болници за това - да ги отучват от телефоните.

Нашият гост

Световноизвестният учен по физика на твърдото тяло проф. Минко Балкански учи в “Екол Национал де Хими” в Бордо и работи в лабораторията по електрохимия на Сорбоната, където защитава дисертация. Заради успехите си е приет в легендарния MIT в Кеймбридж, където се свързва с най-видните учени в областта на физиката на твърдото тяло. От 1955 г. е член на лабораторията по физика на “Екол Нормал Сюпериор”. На 28 години вече е професор в университета “Пиер и Мария Кюри”, доктор на лабораторията по физика на твърдото тяло и професор в Калифорнийския Университет “Ървайн”, където го удостояват с титлата “Заслужил Професор”. Партньор е и организатор на сътрудничество с научни групи във Франция, Германия, Сащ, Япония, Индия, Китай, Полша.

Още от (Интервюта)

Най-четени