Yesterday came suddenly - “Вчера дойде внезапно”, пее Пол Макартни в незабравимата си песен.

А каква мъгла, какъв гъст думан се е спуснал над филма “Вчера”, би казал Вазов.

Мине, не мине време и някой се упражнява над лентата. Филмът бил бунтарски, унищожително критикувал соцучилището, героите му били комуняги и прочие. С любопитство прочетох, че дори един от прототипите във филма - генерал Бриго Аспарухов - трябвало “да си направи харакири”, защото се отъждествявал с един от образите. Заради неговото минало щяла да бъде наложена забрана за излъчване на кадри ли, на целия ли филм - не ми стана ясно.

Съпругата на режисьора нямало да разреши... А заради “Вчера” не трябва ли да се направи аутодафе на книжката и сценария? Нас, героите на този емблематичен филм, навремето писателят не е питал дали сме съгласни да ни нарисува по този начин. А режисьорът, преди да закове кадрите върху целофана, дали е съобразил, че ще пресътвори истории на живи прототипи?

Филмът “Вчера” е направен по сценарий, в който е заложена новелата “Седем дни в твоя живот”, отпечатана в сп. “Пламък”. Авторът е Владо Даверов. Това е моят съученик Владимир Георгиев Тодоров, №3 в дневника на нашата “Б” паралелка от 1962 до 1966 г. в Смесената гимназия с изучаване на немски език “Ернст Телман” (СГНЕ) в Ловеч. Всички събития на екрана, с малки добавки, са автентични случки, преминали пред погледа на съученика. Извън класната рамка писателят обхваща и гимназиално пространство. Много добре се разпознаваме в образите дори по невинните прякори. Сложността се появява, когато у един филмов герой се наслагват черти от две или повече познати лица на автора. Владо Даверов обаче не изяснява категорично точно кого е имал предвид. Затова всички езиковци имаме правото да определяме филма като “нашата история”.

СПОР НЕ МОЖЕ ДА ИМА

Даверов описва Бастилията, така наричаха немската езикова гимназия в Ловеч. Реакцията на преподавателите след новелата не е положителна и когато филмовият екип отива в Ловеч с намерението да започне снимките, не получава разрешение. Налага се да бъде избран терен от старата английска гимназия в Пловдив и за да няма усложнения, екипът преобразува немското училище в английско. Това е присвояването на автентичната ловешка история и истината трябва да се знае!

Новелата е филмирана в особеното време на “перестройка”, което идва като дюшеш за автора и режисьора. Така от невинните историйки в Бастилията вече се рисува нещо с по-особена палитра. Колко му е да обявиш бунт, на оръжие и тем подобни. След години някой ще каже, че край Башбунар и люляковия Стратеш ние, “ернсттелмановците”, сме били мъчени и мачкани. Имаше моменти на дребни “престъпления и наказания”, но това влизаше в дневния ред на комплекса от училищни сгради, пансиони, столова, спортни игрища, парк за тайни целувки.

Днес определят ловешките езиковци като “връзкари” и галени чеда на партийния елит. Е, не бяха малко, но бяхме и деца на обикновени чиновници, учители, лекари, за цвят се появи и съученик с баща бръснар... От време на време от София спускаха “парашутисти”, деца на важни “клечки”: посланици, генерали... В класната стая и в пансиона бяхме обаче другари с еднакви ученически униформи. Ръкавите на куртките понякога бяха тесни за спортните мускули, а под престилките от брилянт сякаш се надигаха вълните на нежно море...

ШПИОНИТЕ ОТ ЛОВЕЧ

най-често са в устата на критици и нови демократи. За съжаление гимназията не даваше дипломи на Иванушка Дурака, на тримата глупаци, или на юнаци с умни калпаци. Немската езикова осигуряваше кадри за министерствата, за външната търговия, за туризма, здравеопазването, театрите. Нищо неестествено няма в това, че много възпитаници на елитното чуждоезиково училище бяха канени в органите за държавна сигурност и издигани на най-високи постове.

На 16 април празнувахме, това беше рожденият ден на патрона Ернст Телман, немски социалистически лидер, загубил живота си в нацистки концлагер. От цялата страна в нашето “дойче шуле” в Ловеч се събираха съученици и преподаватели. Тази традиция се пази ревниво и сега след преименуването и многото метаморфози в гимназията.

Ако някой мисли, че сме били отличници с диоптри и кашкавалени крайници, малко се е заблудил. В училищно-пансионския комплекс имаше окръжни първенци по баскетбол, волейбол, лека атлетика, смесен певчески хор на национално ниво, самодеен театър и дори оперетка.

ИМАШЕ ЧЕШИТИ И ДОВОЛНО КОМИЧНИ СЪБИТИЯ

описани в книгите на Владо Даверов, банкерът Атанас Тилев, заслужилият ни учител по литература Найден Ангелов и други. Появи се и моята “ранна мемоаристика” под заглавие “Последните мохикани - люляк и вятър”. Ето един поглед с усмивка “иззад ъгъла”.

Учителите ни развеселяваха. Литераторът Андрейчев седна в полувиенския стол пред класа ни, без да знае, че неволно бяхме счупили шперплата и го закрепихме надве-натри. Седна и потъна в стола, обувките му литнаха към тавана.

В друг клас математикът Балевски (чийто брат беше първи секретар на ОК на БКП) чертаел с пергела и триъгълника високо на дъската, от напрежение материята на панталона отзад се цепнала и докрая на часа математикът бил “манекен” на родното шивачество пред живналите очички на учениците. Играехме оперетата “Наталка Полтавка” в Севлиево, свирещият на контрабас учител по стенография позадряма и огромната “цигулка” шумно се пързулна като шейна тобоган.

През юни 1967 г. една нощ Израел изненада с нападение арабските си съседи, а същата нощ в немската гимназия изненадващо бе нападнат трабант! Нищо и никаква “сапунерка”, но колата принадлежеше на учителя Скрипчак, пратен от ГДР с още десетина свои сънародници да ни преподават езика на Гьоте и Хайне. На задната седалка се мъдреше като лунен метеорит големичък камък, пробил странично “картона”. Дни наред цивилни разследваха “атентата”, водеха на разпит в милицията заподозрени, но с камъка “удариха на камък”. Момчетата от един клас знаели, че техен съученик е пробил колата за отмъщение на учителя, но разкриха тайната след много години...

В първите дни на последната ми учебна година с още двама авери посетихме в пансиона стаите на “зайците” от подготвителните класове. Изкарвахме ги от леглата да си мият краката, въпреки че бяха чистички. И понеже тогава маоистки Китай враждуваше идеологически със СССР, излизайки от “хигиенизираните” от нас помещения, изисквахме от подгответата да скандират: “Долу китайските ревизионисти!” и “Лека нощ, другари предводители!”

Едно момченце с умити крака бил син на другар от ОК на БКП в Ловеч. То се оплакало на татко и скоростен педагогически съвет ни намали поведенията и ни изхвърли от пансиона.

Преди няколко години видях “малкия поп Кръстьо” по телевизията. Вече пораснал, но “окъпан” от други тарикати. Оплака се от Прага, че дал много пари, защото му обещали да го направят посланик...

Една нощ със съученика Стефко Колев подлудихме мъжкия пансион (в сградата след време заснеха кадри от филма “Авантаж”). Пращахме среднощни “телеграми”, като пъхахме хартийка между пръстите на краката на заспали и палехме.

После потърпевшите казваха, че сънували светкавици, пожари. Гониха ни из пансиона цяла нощ, но се спасихме от отмъщение.

След години успя да се спаси от отвличането си вече крупният бизнесмен Стефко Колев, за което бе разпръсната бала пари по железопътната линия...

Но заверата на века с аромат на тоалетна бе направена в гимназията ни през 1969 г. Умни глави начело с отличника Митко Петров разработват план за преписване на матурата по български. През заключен вход от театралното салонче по стълби стигат до училищната тоалетна. Разхлабват тухли. Митко взема одеяло, бисквити, вода, хартия, химикалки и спи до тайния отвор. По някое време в клозета идва държащ матурата и осведомява “писателя” за темата. След час-два през отвора получава идеалния текст. Така са подсигурени няколко приятели. Но един българин е войвода, двама правят чета, като станат трима - ето вече чета с предател. Дни след матурата чорапът се разплита...

Така се забавлявахме в ония години. И целувахме, и туист танцувахме, и се бунтувахме. Но както казва Хашек, нашето бе “за умерен прогрес в рамките на закона”.

В името на умерения прогрес няма да забраня филма “Вчера” заради сценария, който е по новелата, а в новелата аз, прототипът на Чочо Попйорданов, съм изрисуван от Владо Даверов така: “...усмихна се ученикът Костов и луничавата му глава лъсна като пуйче яйце”.

В тоя кратък живот трябва да се стремим към дълга усмивка...