Шарл VII – кралят, който започва да подменя фаворитките си

Първата му тръпка Анес води в двора едва напъпила братовчедка и кралят хлътва по нея

Антоанет Дьо Меньоле превръща привилегията да бъдеш фаворитка в доходоносен бизнес

Допуска до себе си последователно и за дълги периоди от време три знайни и може би още два-три пъти повече на практика незнайни красавици

Знае се, кралете никога не са оставали без любовници, но само във Франция тези жени са били институция с определена социална функция и роля. И в обкръжението на коронованата глава са ги наричали фаворитки, тоест предпочитани, избрани, любимки, като е нямало никакво значение дали произходът им е бил знатен или съвсем обикновен, селски. Държавната необходимост е принуждавала краля да сключва брак без любов, елегантно казано с партньорка със студено-синя като неговата кръв и той е търсел желаните емоции и безметежния физиологичен екстаз другаде, при червената, истинската гореща кръв. В ранното средновековие френските крале са били обвинявани от християнското духовенство заради фаворитките в многоженство едва ли не като мюсюлманите, но с времето лека-полека владетелите изведнъж стават и за официалната религия почти моногамни. Тоест излизат извън мохамеданския модел на полигамност, тъй като за определен период от време са гушкали не повече от една фаворитка, имали са, разбира се, и съпруга. И дали заради слабостта на монарха към тази винаги млада и хубава жена като секс-партньорка или поради предпочитането й за интелектуална дружка, но лека-полека в двора му тя заема мястото на кралицата, приета безпроблемно дори от самата нея.

Шарл VII - синът на Шарл VI или на последния от изредените миналата седмица четирима средновековни френски владетели с по една фаворитка, нарушава това неписано правило и допуска до себе си последователно и за дълги периоди от време три знайни и може би още два-три пъти повече на практика незнайни красавици.  Владетелят е роден през 1403 г., умира през 1461 г., а властва от 1422 г. и е известен с прозвището „Победоносният“, тъй  като успява да сложи край на Стогодишната война с Англия и да обедини Франция долу-горе в днешните ѝ граници. Тъмно петно в неговата биография обаче е изоставянето на Орлеанската дева - Жана Д’Арк, в ръцете на католическото духовенство, което я изгаря на клада за измислено магьосничество. А именно тя предвожда френските войски в победоносния им поход срещу англичаните и прави възможно официалното коронясване на Шарл през юли 1429 г. в катедралата на гр. Реймс, седем години след обявяването му за крал.

Анес Сорел

Иначе първата от неговите фаворитки се е казвала Анес Сорел и за нея вече стана дума в поредицата ни „Метресите, които направиха историята пикантна“. Защото тази дама съвсем безцеремонно руши на поразия писаните и неписаните правила във френския кралски двор и според манастирски хроникьори от средата на миналото хилядолетие стига до там да бъде отровена от престолонаследника Луи поради завист и ревност, въпреки че е майка на три негови полусестри. Родена около 1422 г. в семейството на дребни благородници, Анес Сорел е първата безропотно призната от католическата църква кралска любовница в историята на френската корона. Запознават се с Шарл VII през 1443 г., докато тя е придворна дама на майка му Изабела Баварска, той е крехък млад мъж, затворен и срамежлив, но веднага е омагьосан от страстта към него на Анес, която смущава моралистите от онова време. Топлата и лъчезарна млада жена вкарва лукса във френския двор и установява разкошен начин на живот, внася там непозната до тогава, но изглежда жадувана фриволност, като разголва женските рамене, изрязва и първите дълбоки деколтета в дамските тоалети. Моралната ѝ свобода е смятана от придворните пуритани и свещениците за скандална, но кралят, преобразен от връзката си с нея, сякаш на инат, започва да я обича още повече. Обсипва я с бижута, подарява ѝ замъка на град Лош по поречието на река Лоара, прави дори нещо без прецедент – признава официално трите им незаконни дъщери. Тяхната необикновена и нахално прелюбодейна любовна история обаче никак не се харесва на престолонаследника - бъдещия крал Луи XI, който негодува от факта, че Анес е успяла да засенчи неговата майка - кралица Мария Анжуйска. Тази враждебност е в основата на съмненията, които съществуват по повод преждевременната смърт на Анес Сорел през 1450 г. на едва 28 години – случайна ли е тя или умишлена след отравяне с живак? А неутешимият Шарл VII, поръчал за изтънчената си възлюбена две мраморни гробници – едната, където почива нейното сърце, е в намиращото се северозападно от Париж градче Жюмиеж, защото там я застига смъртта. Другата, с тялото ѝ, е в замъка в Лош, където се е вихрила голямата ѝ страст с поредния властелин на Франция.

Кралица Мария Анжуйска

Но сякаш предусещайки трагичния си край и изпълнена от желание да не остави без любов обичания мъж, Анес прави приживе нещо, което някои историци смятат дори за чудо в историята на фаворитките -  през 1449 г. предава „щафетата“ на силните чувства и бепрекословната преданост към монарха на своята по-малка братовчедка Антоанет дьо Меньоле. А тя е едва напъпила 15 годишна девойка и освен със семейната си връзка в двора,  била известна и като голяма красавица, която според бургундския летописец Жак дю Клерк била „равна по грация на всепризнатата за голяма хубавица Анес Сорел“. Но докато Шарл VII предпочита да държи Анес само за себе си и далеч от съпружеско ложе, може би за да задуши терзанията на родилата му през годините 15 деца кралица Мария Анжуйска владетелят урежда на бърза ръка брак на новата си фаворитка с позастарелия член на неговия държавен съвет - граф Андре дьо Вилкие. Обсипва го и с подаръци, а фаворитката се изнася от кралския дворец, където все пак продължава да се появява на приемите в качеството си на придворна дама, но затова пък Шарл VII е редовен гост в замъка „Гуереш“ на фамилията Вилкие в намиращото се южно от Париж графството Турен. Дори той прекарва там цялата зима на 1450 – 1451 г., а през 1454 година се пренася почти за постоянно, тъй като Антоанет овдовява. И през следващите две години тя играе изключителна роля в управлението на Франция, мачка наред, коли и беси по висшите етажи на властта, като пред нея благоговеят и имат страха й министри, висши държавни чиновници, военачалници и дори чуждестранните посланици.   Като според историка Лоран Гюитон именно в тоя период от време Антоанет превръща знатното битуване на фаворитка в истински занаят, да не кажем в доходоносен бизнес, тъй като осребрява ласките си не само със скъпи подаръци, но и с несметното богатство на безкрайни земеделски земи и много пари , при това не само за самата нея, но и за нейните роднини и близки. Свидетелство за натрупаното без скрупули и задръжки огромно състояние е изчерпателната й титла, която фаворитката настоява да бъде инкрустирана върху нейния надгробен камък: „Тук почива благородната и могъща Антоанет дьо Меньоле, приживе дама дьо Вилкиез и дьо Меньоле, висконтеса на Ла Гюйерш в Турен и на Сен-Совьор-льо-Виконт, дама на Монтрезор, на Менетосалон, на островите Марен д'Олерон и на град Шоле“. Епитаф, който може да бъде прочетен и днес, достоен за сериозен поземлен собственик на просторни феодални имения.

Антоанет дьо Меньоле

Освен опитна бизнес-дама, Антоанет дьо Менеле се оказва и свръх-прозорлива фаворитка, която не бяга като някои нейни зарязани посестрими в манастир, веднъж усетила, че погледът на монарха се спира все повече и повече върху друга хубавица, а предшества неговия избор със собствен и то пак коронован. През 1456 г. в двора на Шарл VII пристига невръстната красавица Артюз дьо Фужерол, която бързо печели благоволението му и се очертава като основна конкурентка на официалната фаворитка. Виждайки се лишена от кралската благосклонност, давайки си сметка за все по-честите и продължителни заболявания на владетеля и въвлечена не по нейно желание в разприте му с неговия наследник –  Луи, Антоанет със сигурност не вижда добро бъдеще за себе си във френския двор.  И почувствала нуждата от нов знатен партньор, точно там най-вероятно в началото на 1458 г. тя среща бъдещия херцог на васалната на френската корона държавица Бретан – Франсоа II, прелъстява го и той става неин втори коронован любовник.

Франсоа II

Връзката с младия принц ѝ предлага уникална възможност да запази престижния си статут на придворна дама, да бъде все така близко до суверена на Франция и макар фаворитката да няма официално призната позиция в княжеската държавица, тя я налага най-безцеремонно. Като оказал се изцяло под нейно влияние, провъзгласеният в края на 1458 г. или началото на 1459 г. за владетел на Бретан принц оставя управлението на съветниците си и започва безкраен купон в ловуване, маскени балове и паметни гуляи под „професионалните инструкции“ на Антоанет. И за разлика от огромното мнозинство принцове от оная епоха, които се пъчат с войнствени и претенциозни девизи, Франсоа II нарежда върху любимото му колие на владетел да бъде гравирано следното мото: „Няма по-голямо съкровище от радостта и веселието!“ Въобще Антоанет дьо Менеле се очертава като жена с неоспорима власт – морална, материална и политическа, както при краля на Франция, така и при херцога на Бретан, а се говори, че е била даже шпионка, нещо като средновековна Мата Хари, на наследилия Шарл VII негов син Луи XI. Като в уединението на дворцовите покои тя практикува професия, неразривно свързана със секса и властта, но я прави приемлива и все по-малко скандална. И подобно на братовчедка си Анес Сорел, Антоанет помага за легитимирането на официалната фигура на фаворитката в средата на все още тягостния със затегнатите си нрави XV-ти век, проправяйки пътя към покоите на коронованите глави на куп нейни именити последователки. 

Не един и двама френски историци твърдят, че след прелестната девойка Артюз дьо Фужерол, на която изглежда Шарл VII се нарадвал само за година, от 1457 до смъртта си през 1461 г. той имал още към дузина фаворитки, държейки ги до себе си за по два-три месеца. Дори се цитират конкретни имена – Мин дьо Монтей, Маргьорит дьо Вилкие, Мари дьо Белвил, Маргьорит дьо Салиняк, Мари дьо Гокур, Анес дьо Во, Маргьорит Д’Еспонвил, Катрин Брасдефе и сестра й Маргьорит, и т.н. Интересен е източникът на информацията на историците за последните тръпки на Шарл Победоносния – запазените счетоводни книги на френския кралски двор, в които са записани всички разходи на държавната хазна и направените дарения от короната. Ами оказва се, че най-големите дарения, тоест цели имения, са били дадени от краля на изредените дами, най-вероятно защото  са топлили добре завивките му в последните години от неговия живот. Но ако се вярва на посланика в Париж на съществувалото от 1395 до 1797 г. Миланско херцогство – някой си Камулио, то в дните на земния си залез Шарл VII го раздавал истински „бон виван“.  Ето какво пише амбасадорът в един от своите рапорти до херцога на Милано - Франческо Сфорца: „Кралят на Франция е изцяло отдаден на жените. А това ято от жени-държанки е твърде тежко бреме за обеднялото кралство. Защото, където и да отиваа кралят, тези жени го следват в лукса на кралици“. И още: „Той обича самотата, за да се наслаждава по-спокойно на жените си и да се отдава на страстите си пред възможно най-малко свидетели. Скандалът надхвърля всички граници - кралят опозорява старостта си“ – заключава дипломатът.  Като преди това той намеква между другото, че кралицата Мария Анжуйска отдавна се била примирила с похожденията на половинката си и я крепяла единствено голямата синовна обич и безмерната признателност на най-голямото от петнайсетте й деца – бъдещият крал Луи XI.

А на смъртния си одър, повален върху него от месеци поради невъзможността да се храни заради жесток абсцес в челюстта и чувствайки, че краят наближава, Шарл VII запитал наобиколилите го католически свещеници: „Кой ден е днес?“ „Господарю – отговорили божите служители в хор – днес е 22 юли – празникът на преславната Мария Магдалена!“ „Така ли?!“ – учудил се в радост кралят и продължил: - „Славя моя Бог и Му благодаря, че Му е угодно най-големият грешник в света да умре на празника на най-великата и свята грешница!“. Изповядал се, получил последно причастие и помолил да бъде погребан в катедралата на парижкото предградие Сен Дени, в параклиса, където лежали баща му и дядо му. Според хроникьорите от ония времена, Шарл VII Победоносният починал в сряда, 22 юли 1461 г., между обяд и един часа, бил на петдесет и осем години, пет месеца и един ден.